Stop me before I come unstoppable.

Blah.Blah.Blah.
Stop me before I come unstoppable.
...
You said I lied.I said you lied.Who should I trust? Myself or you?
***

Навсякъде около мен двойки, полу-двойки,бъдещи двойки,разделени двойки, умопомрачени двойки.Непрестанно въртящи се,непрестанно променящи се,непрестанно дразнещи,хленчещи,противни,смешни,вярващи си,че са...влюбени.
Вярващи си.
Никога ли няма да им омръзне или на мен ли никога няма да ми омръзне да съм толкова неромантична и цинична.Не.Някои просто обичат да живеят в своя измислен свят на приказки от детството,а други просто избират добре познатата реалност и цинизма,защото просто обичат да лъжат другите,но никога себе си.Аз.
И тогава когато отново избрах да съм откровена със себе си,избрах вечерите на пода с книга и чай или за малко разнообразие- репорта и анализирайки текстове на песни от 80-те...Песни,в които (не знам защо,но явно това е някаква космическа ирония) се пее за любов? Или както аз обичам да я наричам "себезалъгване до степен,в която обичаш да бъдеш лъган и от другите". Как се очаква от мен да пиша за това...Но и това ще мине (да се надявам на по-бързо) и ще дойде момента, в който отново трябва да преборя себе си,страховете си,желанията си,интуицията си,защото съм "голямо момиче и нямам право и лукса да се оплаквам,тъй като сама избрах това" и вътрешно,да,вътрешно ми харесва. Но идват други неща,по-трудни неща,по-ужасни неща,по-мрачни неща,които аз трудно ще преборя.Но от мен зависи,нали?
... 7.

Homesickness never ends.

[... I have been locked inside your heart box for weeks.]

Липсваш ми.Безкрайно.Жестоко.Тайно.Неизтрезняващо.Безнадеждно.Повече от силно.Повече от невъзможно.Повече от истинско и безкрайно.
...
Но така или иначе това няма да спре.Не и по мое желание...вече. Всичко се променя наистина със скорострелно време. Макар че времето се е закотвило на едно място и не иска да продължи да лети.А аз толкова много искам да изтече.Тези 2 седмици и половина...
Може би вече съм се примирила до някъде,но все пак не е същото. Защо ли толкова много отказвам да погледна по друг начин на нещата?Едва ли има особено значение,но все едно съм закотвена на едно място и не искам да отплавам.И как ли да искам...

Казах ли ти,че ми липсваш?

Че понякога сънувам как съм там, при теб? Как се чувствам сигурна и свободна...Как ще се опитам да запомня всеки миг?
Може би не съм ти казала.
Може би не достатъчно пъти.Може би не съм допускала да разбереш колко ми е трудно и колко се губя...в нищото.Колко много искам да усетя свободата и колко много не мога.
Как просто искам да се пренеса в някакво пространство,където ще съм при теб,но и където ще знам защо е важно да не съм.Където ще мога да намеря себе си и да продължа без теб за сега.Където ще мога да бъда силна,повече от колкото съм и съм била някога...Защото казват,че това не е нищо...Но аз го чувствам като всичко.
Теб като всичко.
Не искам да ме връщаш в началото,а в момента,когато ще ме научиш да бъда това,което трябва да бъда.Там ме върни,и ти обещавам,че няма да изчезна.Че ти няма да изчезнеш.
...Ние няма да изчезнем.

Казвала ли съм ти,че ми липсваш?