Homesickness never ends.

[... I have been locked inside your heart box for weeks.]

Липсваш ми.Безкрайно.Жестоко.Тайно.Неизтрезняващо.Безнадеждно.Повече от силно.Повече от невъзможно.Повече от истинско и безкрайно.
...
Но така или иначе това няма да спре.Не и по мое желание...вече. Всичко се променя наистина със скорострелно време. Макар че времето се е закотвило на едно място и не иска да продължи да лети.А аз толкова много искам да изтече.Тези 2 седмици и половина...
Може би вече съм се примирила до някъде,но все пак не е същото. Защо ли толкова много отказвам да погледна по друг начин на нещата?Едва ли има особено значение,но все едно съм закотвена на едно място и не искам да отплавам.И как ли да искам...

Казах ли ти,че ми липсваш?

Че понякога сънувам как съм там, при теб? Как се чувствам сигурна и свободна...Как ще се опитам да запомня всеки миг?
Може би не съм ти казала.
Може би не достатъчно пъти.Може би не съм допускала да разбереш колко ми е трудно и колко се губя...в нищото.Колко много искам да усетя свободата и колко много не мога.
Как просто искам да се пренеса в някакво пространство,където ще съм при теб,но и където ще знам защо е важно да не съм.Където ще мога да намеря себе си и да продължа без теб за сега.Където ще мога да бъда силна,повече от колкото съм и съм била някога...Защото казват,че това не е нищо...Но аз го чувствам като всичко.
Теб като всичко.
Не искам да ме връщаш в началото,а в момента,когато ще ме научиш да бъда това,което трябва да бъда.Там ме върни,и ти обещавам,че няма да изчезна.Че ти няма да изчезнеш.
...Ние няма да изчезнем.

Казвала ли съм ти,че ми липсваш?