...Усетно

30 юни...2 часа сутринта-поредният час прекаран в четене на пода...Сънливо.Много даже.
Но тъй като юни си отива.Свърши вече.Време е да уважа и последния му ден,макар и със закъснение...Но такава съм си.Не отричам.Исках да напиша нещо хубаво,но в този късен час мислите ми не са с мен,или поне не тази,които са ми от полза.
Ден,прекаран в терзания,скрити сълзи,надежда,усмивки,доза сън,отминало главоболие,лека болка в зъба,спомени,букви и думи,много думи и много мисли...Заедно.
Месец,изпълнен с емоции и чувства,къде положителни,къде не толкова...Но все пак от мен...в мен.Някак си забързано-провлачен-неуловим-и все пак запомнящ се юни.Не от лошите дни,не от по-мрачните мисли,и неусетно изминал...Толкова много неусетно,че чак не искаш,въпреки треската по изпитвания,оценки,лято,планове,вечери...Не ти се иска да свършва.Но не то пита.
И сега се чудиш в 02,15 сутринта на 01..вече юли..и какво сега?Утре е ден,уж като всички останали,а аз не знам,не го чувствам така...Знам,че е грешка до някъде да свързвам миналото лято и това-сегашното...Но не мога иначе.Това лято ми изглежда пусто,празно и отчаяно.Не искам да е така.То само изглежда...А видът лъже.Искам да е хубаво.Само толкова...просто да е спокойно,светло,топло и да,безгрижно.Без толкова мисли,защото не искам да изгубя смисъла.И да,без въпросът къде е смисъла и какъв е той,защото го има...Стига ми да знам,че искам да бъде щастливо.Цялото...Моето щастливо лято...